Книга на месец януари 2021 г.

Изборът на водещите на Читателския клуб на НБУ за месец януари е „Талантливият мистър Рипли“ на Патриша Хайсмит. Това означава и че до следващата среща на клуба на 27 януари 2021 г. изданието ще се продава с 10% отстъпка в книжарниците на Нов български университет. Самата сбирка както винаги ще е от 16.30 ч. в Центъра за книгата.

Престъпление без наказание

„Животът винаги ли отсъжда заслуженото? Заслуженото ли беше отсъдил на него самия? Смяташе, че е извадил страхотен късмет, след като не бяха открили двете убийства… Единственото, за което съжаляваше, беше, че все още не бе обиколил света.“

Патриша Хайсмит „Талантливият мистър Рипли“

Съвременният британски критик Сам Джордисън пише, че е почти невъзможно да не харесваш Том Рипли, да не изпитваш емпатия към него и дори несъзнателно и импулсивно, да не искаш да се измъкне безнаказано от горчивата участ на тъмните си, престъпни сюжети и игри. Греъм Грийн от друга страна нарича Патриша Хайсмит „поет на безпокойството“. Но при нея то е неизменно екзистенциално, плод на радикално песимистичен или в най-добрия случай – тягостен/„отровно меланхоличен“ поглед към света. Писателката с лекота надскача условностите на криминалния жанр (всъщност, колкото любимият ѝ Достоевски или гореспоменатият автор на „Третият“ и „Десетият“ създават „криминални романи“, толкова и тя), за сметка на прецизния психологически разрез на човека, преминаващ граници, за да се озове по крайно естествен (следвайки себе си и своята житейска траектория) начин от другата страна на морала, закона и общоприетите социални норми.

В прозата на Хайсмит обикновено субектите на престъпления са известни още от самото начало (читателят не се занимава с досадни и плебейски подробности от рода на клишето да рефлектира „кой е убиецът“). Тя не обича да ги наскърбява, стилизира, наказва, да отнема свободата им да бъдат това, което са и да се борят за надеждите и мечтите си в един свят „много по-жесток, злокобен и отвратителен от тях самите“. Оттук в романите ѝ престъплението се превръща в своеобразна негативна аскеза, самотен остров на несподелимия „извън-мерен“ личен опит, бягство, отшелничество – подобно на това на самата авторка, прекарала последните години от живота си в уединение в малко градче на територията на швейцарския италоезичен кантон Тичино.

Някои от героите на писателката убиват от любов, изтребвайки страстно, хладнокръвно и методично всичко живо по пътя си, имало неблагоразумието или лошия късмет да застане между тях и любимия човек (например в „Стъклената килия“, 1965), други като „Талантливият мистър Рипли“ го правят, „заради себе си“ в опит да опровергаят безмилостната и съкрушителна логика на изначално нерадостната си съдба. Патриша Хайсмит очевидно им симпатизира и се идентифицира с всеки един от тях и „присъдата ѝ“ е повече от категорична – обществото няма право да ги стигматизира, защото моралът е удобно договорена фикция за конформисти, еснафи и наивници. За нея траекторията на човешкото сърце е различна и последното, което то търси и от което има нужда е „аполонова хармония“ и справедливост.

В някои произведения на авторката „любовта оправдава всичко“, но за да съществува трайно и устойчиво определена последователна и дълбока „аморална позиция“, тя в най-общовалидния случай, предполага се, трябва да има абсолютна опорна точка отвъд самата себе си. „Пред лицето на отсъстващия Бог“ непоклатимата атеистка Хайсмит в личен, както и в творчески план, отдава болезнена (и вероятно – фатална) дан на отчаянието, мизантропията и цинизма. Но въпреки всичко след обезсърчаващия мрачен списък от злодеяния и „без-закония“ в края на романа Том Рипли се отправя, вместо към електрическия стол и затвора, към най-добрия хотел в Атина (в който смята да отседне с парите на своята жертва). На път за остров Крит, където под ласките на палещото гръцко слънце да прекара лятото на мечтите си. „Престъплението без наказание“ спасява ако не разума, то поне (ирационалния хоризонт на) сърцето и е много красиво, защото те най-често са с разменени основания и места.

Патриша Хайсмит е родена през 1921 г. в градчето Форт Уърт, щата Тексас. Родителите на бъдещата световноизвестна американска писателка са актьори (баща ѝ е с немски произход), които се развеждат в навечерието на нейното раждане. Не след дълго майка ѝ се омъжва повторно, също за актьор – Стенли Хайсмит, който осиновява малкото момиченце, а през 1927 г. семейството се премества да живее в Ню Йорк. На 12-годишна възраст Мери Патриша (както е официалното ѝ рождено име) е изпратена обратно при баба си в Тексас. Последното е плод на сложните взаимоотношения с нейната майка, която не е искала да има дете от първия си съпруг и е направила неуспешен опит за нелегален аборт. Отношенията на „любов-омраза“ между двете жени остават напрегнати и амбивалентни през целия им живот, като се превръщат в задочен повод и за създаването на разказа „Терапин“, в който малко момче убива майка си (илюстраторка на детски книги), защото преживява психологически шок от жестокостта, с която приготвя за обяд ядлива блатна костенурка. Баба ѝ от своя страна оказва ползотворно влияние върху интелигентното момиче с непокорен характер, като я кара да чете книги от най-ранна възраст. Последното до голяма степен определя интереса на Патриша Хайсмит към писането още от детските ѝ години. На девет тя вече се е запознала с книгата на психоаналитика Карл Менингер „Човешкото съзнание“, която е открила в богатата библиотека на своята баба и даже започва да идентифицира живота си с описаните случаи на пиромания и шизофрения от неговата клинична практика.

През 1942 г. Хайсмит завършва частния нюйоркски женски колеж за изкуство „Барнард колидж“, където изучава английска литература, драматургия и творческо писане. След края на обучението си тя безуспешно се опитва да си намери работа в издания като „Вог“, „Харпърс базар“, „Тайм“ и др. Все пак първите ѝ успешни опити в прозата не остават незабелязани от критиката и през 1946 г. получава наградата „O. Хенри“ за най-добър дебютен разказ за „Героиня“, публикуван именно в „Харпърс базар“. В началото на литературната ѝ кариера ръка ѝ подава Труман Капоти, който спомага за появата на „Непознати във влака“ (1950). За популярността на книгата оказва влияние и едноименната киноекранизация година по-късно на режисьора Алфред Хичкок, по сценарий на Реймънд Чандлър. През 1952 г. Хайсмит издава и втория си роман „Цената на солта“, но под псевдоним – „Клер Морган“, заради скандалната му за онова време „лесбийска тематична насоченост“ (която поднася в сложен и (без)условен регистър, и на всичкото отгоре с нетипичен за жанра хепи-енд). Въпросното произведение е публикувано отново, цели 38 години след първото си издание, с ново заглавие – „Каръл“ , което вече е подписано с истинското ѝ име.

В рамките на своя дълъг писателски път Патриша Хайсмит създава общо 22 романа и голямо количество къси разкази, основно в психологическия „криминален“ жанр, който тя по крайно своеобразен начин творчески и концептуално развива. Особено (и важно, до голяма степен – централно) място в нейното литературно наследство има т.нар. „Риплиада“ – петте книги с основен герой макабрено чаровния престъпник Том Рипли, от които на най-голям успех се радва „първата част“ от „поредицата“ – „Талантливият мистър Рипли“ (1955). През 2019 г. този роман намира място и в класацията на BBC на стоте най-влиятелни прозаични произведения написани на английски език. „Талантливият мистър Рипли“ е пренесен за първи път на големия екран в началото на 60-те под името „Под яркото слънце“, като в христоматийната лента на френския кинорежисьор Рене Клеман, освен певицата Мари Лафоре и Морис Роне, участва и младият Ален Делон, в една от най-запомнящите се и иконични роли в актьорската му кариера. Другите два филма по това произведение на Хайсмит са – едноименната екранизация на Антъни Мингела от 1999 г. с Мат Деймън, Джъд Лоу, Гуинет Полтроу, Кейт Бланшет и Филип Сиймур Хофман, и индийският „Наан“ (2012) на Джеева Шанкар. В списъка на останалите режисьори, почерпили вдъхновение за своите кинопроекти от творчеството на американската писателка, намират място имена като: Клод Шаброл, Лилиана Кавани, Вим Вендерс, Тод Хейнс, Клод Отан-Лара, Мишел Девил, Клод Милер, Ханс Гайсендорфер и др.

На гребена на литературния си успех в началото на 1970 г. Хайсмит пише в дневника си: „Сега съм цинична, приказно богата, самотна, депресирана и абсолютна песимистка“. Може да се каже, че с изключение на частта за богатството, писателката още от младини е донякъде подвластна на всички останали базисни характеристики, с които в годините на зрелостта си се самоопределя. Това освен, че дава дълбок отпечатък върху нейното творчество, я тласка към алкохолизъм (крайно мъчителен за нея проблем, който я съпътства през целия ѝ живот). Освен от тежки депресии, Патриша Хайсмит страда от заболявания като: анорексия, хронична анемия, дефицит на женски хормони и Бюргерова болест. Съвременниците ѝ я описват като алкохолизиран, циничен мизантроп, който с алиенираното си поведение е труден за понасяне и общуване, и поради това няма особено близки човешки същества. Самата Хайсмит споделя, че има навика да избягва контактите с останалите хора, защото общуването с тях пречи на вдъхновението ѝ и творческото ѝ въображение. За сметка на това писателката, която от началото на 80-те живее в усамотение в Швейцария, обича компанията на животните и по-специално на котките и охлювите, на които посвещава и немалко страници в своите произведения.

На фона на гореспоменатото, парадоксално или не, Патриша Хайсмит нерядко заема публично гражданска позиция по разнообразни социално-политически теми, прокламирайки открито своите социалдемократически (и все пак същевременно – подчертано индивидуалистично либерални убеждения). Така например тя е ярък защитник на палестинската кауза, до степен, в която получава дори обвинения в антисемитизъм и е активен член на международната организация за защита на човешките права „Амнести Интернешънъл“. Хайсмит умира през зимата на 1995 г. в болница в швейцарския град Локарно от комбинацията от анемия и рак на белите дробове на 74-годишна възраст. Прахът ѝ е погребан в колумбария на църквата в градчето Тегна (понастоящем Тере ди Педемонте) в кантона Тичино. Писателката завещава оценяваното на 3 милиона долара свое имущество на намиращата се в Саратога Спрингс, САЩ творческа колония „Яадо“, където през 1948 г. създава основата на дебютния си роман „Непознати във влака“. В знак на благодарност към страната, която възприема като своя втора родина, Патриша Хайсмит предоставя правото да се разпорежда с нейното литературно наследство на Швейцарския литературен архив към Националната библиотека в Берн.

Васил Димитров

Вашият коментар

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!

Privacy Preference Center

Necessary

Advertising

Analytics

Other