Книга на месец юни 2020 г.

Изборът на водещите на Читателския клуб на НБУ за месец юни е „Бегуни“ на Олга Токарчук.

Пътувам, следователно съм

Романът „Бегуни“ на Олга Токарчук може да бъде четен като екзистенциален протест срещу рационалното омагьосване на света и амбицията на модерността да дисциплинира душите и телата ни, „пластинирайки“ ги, за да увековечи тяхната пригодена за прагматична употреба неподвижност. На всичко това съвременният човек следва да се противопостави чрез постоянната борба с уседналостта, с непрекъснатото пътуване, чиято истинска цел, настоява писателката, е винаги – Другият. Съществуването ни за нея е пътешествие и в крайна сметка опит „да се родим отново и този път това да бъде на правилното място в правилното време“. Изконната нужда на Аз-а да отстоява свободата си чрез непрестанно движение е изведена и в самото заглавие на книгата, отпращащо към руската старообрядческа секта на бегуните. Последните смятат, че хората могат да се изплъзнат от дявола и антихриста, които владеят този свят, само ако постоянно пътуват и не се застояват никъде. Единствено по този начин и съвременният човек е в състояние да избяга от системата/матрицата, която дори след смъртта му търси начини да го следва, изучава, диагностицира, сигнатуризира, препарира, владее и „о-без-смърти“.

Наистина кой от нас поне в известна степен няма да се съгласи и то напълно чистосърдечно с думите на авторката: „Всички тирани… искат да създадат мъртъв застинал ред, да направят така, че времето да тече само привидно. Дните да се повтарят, уеднаквени. Да направят огромна машина, в която всяко създание да заеме определеното му място и да извършва привидни движения. Институции и бюра, печати, циркуляри, йерархия, субординация, степени, заявления и откази, паспорти, номера, карти, резултати от избори, промоции и събиране на точки, колекциониране, размяна на едни вещи за други. Да забодат света чрез баркодове, на всяко нещо да турят етикет, да се знае какво е и колко струва.“ Това плашещо точно определение на съвременния свят е най-голямата заплаха за свободния човек, борещ се съзнателно или не за автономността на собственото си съществуване. Неслучайно първият фрагмент на романа на Токарчук се нарича „Съм“, което е и началната точка на всяко пътуване, обречено да я носи винаги със себе си и перманентно, посредством самата си природа, да актуализира.

„Бегуни” е книга за трагичната (не)подвижност на (пост)модерния субект, който вгледан в себе си като в безкрайно „овъншностено“ пространство може да възкликне (непрекъснато цитирайки в течение на целия роман Ницше, Мелвил, Булгаков, Фуко, Чоран и много други гласове на собственото си отчаяние) – „пътувам, следователно съм”. В картата на цялото ни вътрешно време преследваме „невъзможното си трансцендиране“ във вечния кайросен момент на непосилното „тук и сега“, в което мечтаем да съвпаднем със себе си. „Пътят ни“ по естествен начин минава през всички граници на света, като бягство от същия под знамената на личностната ни неопределеност/неуловимост и меланхолното ни поражение. Маршрутите на самата книга са достатъчно необятни, не започват отникъде и не водят до нищо, като недовършената „география на живота“, който може да бъде пълноценно изживян единствено агонално и „апокалиптично“. Олга Токарчук създава своята достолепна постмодерна Одисея, в която героите ѝ се чувстват в хотелите и в хостелите като у дома си, който е най-вече там, където „нямат дом“. Пътуването към Другия, като неговата най-същностна и дълбока мотивация, е тайна, мистерия превръщаща се в мит. Такива са и фрагментарните истории на авторката – „митологични“ опити за картографиране на желанието за смисъл, посока и цел.

Неосъзнато или не всички герои на Токарчук са „бегуни”: сестрата на Шопен, пренасяща контрабандно в стъкленица сърцето му в Полша, фламандският хирург открил ахилесовото сухожилие, жената изчезнала за няколко дни с детето си на хърватски остров, за чието отсъствие не може да бъде намерено никакво рационално обяснение, дъщерята на препариран от австрийския император чернокож с благородническа титла, дори бездомните истанбулски кучета прогонени от Ататюрк на необитаем остров. Любовта в книгата е тясно свързана със смъртта, като ултимативна форма на „бягство“ от света и „видимото“, въпреки усилията да бъде „опитомена“ от рациото, посредством „магизма” на модерната наука и експонирана в музеите на медицината, анатомичните препарати и пластинацията. Така, например, една от героините на Олга Токарчук предприема дълго и уморително пътешествие само, за да евтаназира своята първа любов – болен от неизлечима болест застаряващ политик, оттеглил се от активно обществено присъствие след публичен корупционен скандал. По този начин тя „отплаща“ на мъжа акта на собствената си дефлорация, която я е „инициирала“ в живота/смъртта.

В книгата се появява и Анушка от „Майстора и Маргарита“, която „разлива олиото“ на повествованието, срещайки се с арестувана жена от сектата на „бегуните“. Последната ѝ казва: „Движи се, върви, този, който управлява света, няма власт над движението и знае, че нашето тяло в движение е свято.“ Съвсем неслучайно Токарчук отделя впечатляващо количество страници в книгата на изкуството на изготвяне на анатомични препарати като контрапункт на старообрядческата идеология. Една от типичните черти на бегуните е отказът им да погребват дори мъртъвците си в гробища, като просто закопават покойниците си в отдалечени от градовете и селищата гори и местности, без да обозначават с нищо въпросното място. По този начин и мъртвото тяло се превръща в решаващо бойно поле в красивата и неравна човешка битка за вътрешна и външна свобода от социалните предписания, норми и условности. Не се знае, дали бегуните, които в наши дни са изключително малко и са се запазили основно под формата на разпокъсани остатъци от някога влиятелно религиозно движение по най-дивите сибирски места и територии в северен Урал, пишат и четат книги, (освен Библията, която и до днес е настолно четиво на пътниците, предоставяно им в хостели и хотели), но самите те са знакови герои на редица литературни произведения на Достоевски, Толстой, Тургенев, Лев Овалов, Леополд фон Захер-Мазох и др. Може да се каже, че те са странниците, които се опълчват на социалния ред и пътешестват не само от едно място към друго, като единствената им цел е самото движение, но и от книга в книга, като безспорно една от най-болезнено красивите и обнадеждаващо тъжни от тях е тази на Олга Токарчук.

Олга Токарчук е родена през 1962 г. в полския град Сулехов. Завършва факултета по психология на Варшавския университет, след което започва работа като психотерапевт. Литературният ѝ дебют е сборникът със стихове „Градове в огледала“ (1989). През 1993 г. излиза първият ѝ роман „Пътешествието на хората от книгата“. Критиката я определя като представител на „младата проза на 90-те години“ – новата вълна в полската литература след началото на демократичните промени в страната. Постепенно Токарчук се превръща в един от най-известните и превеждани източноевропейски автори на Запад. През 2018 г. писателката получава наградата „Букър“ за английския превод на романа си „Бегуни“ (излязъл в родината ѝ десет години по-рано и получил най-престижния литературен приз в Полша „Нике“). Най-успешното и обичано от читателите и критиката произведение на Олта Токарчук е „Правек и други времена“ (1996). Книгата носи на авторката голямо национално и международно признание като последната е определена за един от най-важните и талантливи гласове в съвременната полска и европейска литература.

Токарчук получава Нобелова награда през 2019 г. „за въображението, изобразяващо с енциклопедична страст преминаването на граници като начин на живот“. В списъка на останалите по-известни прозаични книги на полската писателка се нареждат: „Дом дневен, дом нощен” (1998), „Музика от много барабани” (2001), „Последни истории“ (2004), „Карай плуга си през костите на мъртвите“ (2009, включена с английския си превод в шорт-листа на наградата „Букър” за миналата година) и др. Освен всичко останало Олга Токарчук е и активен участник в обществено-политическия живот в Полша, член е на Зелената партия и на редколегията на ляволибералното списание „Политическа критика“. В родината си авторката е известна и със своите феминистки, атеистични, екологични и про-вегански възгледи, което традиционно ѝ създава множество врагове и проблеми, свързани с все по-нарастващото влияние на съвременните полски националистически, антиевропейски и популистки кръгове.

Васил Димитров

Вашият коментар

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!

Privacy Preference Center

Necessary

Advertising

Analytics

Other