Книга на месец юни 2019 г.

Изборът на водещите на Читателския клуб на НБУ за месец юни е „Невидимите градове“ на Итало Калвино. Това означава и че до следващата среща на клуба на 12 юни 2019 г. изданието ще се продава с 10% отстъпка в книжарниците на Нов български университет. Самата сбирка както винаги ще е от 16.30 ч. в Центъра за книгата.

„Невидимите градове“ на Итало Калвино превръща в изящна поетична проза дебата на изследователите за това, дали „Пътешествията на Марко Поло“ отразяват неговите действителни пътувания в Азия или той никога не е напускал родната си Венеция и въпросното „описание на света“ не е плод само на неговото изострено въображение и историите, които артистично е компилирал от други пътешественици. Концептуалната структура на книгата, състоящата се от 55 глави, ситуирани в девет отделни части, е основана на строг математически модел – израз на теоретичните търсения на групата „Улипо“, на която италианският писател става член след преселването си във Франция през 60-те. Бидейки образец на прозата на Калвино от втория, „постмодерен“ период на неговото творчество тя е дълбоко повлияна от структурализма, Ролан Барт и Клод Леви-Строс. „Семинарът по експериментална литература“ създаден от автора на популярните и у нас книги „Упражнения по стил“ и „Зази в метрото“ Реймон Кьоно е посветен на търсенето на нови структури и форми в името на разширяването на творческите хоризонти и възможностите на литературния език и свързаните с него наративни конструкции (т.нар. „потенциална литература“). В това отношение разглежданото произведение на Калвино (включително в своята „имплицитна раздвоеност“ между структурализма и сюрреализма) донякъде наподобява „Сто хиляди милиарда стихотворения“ на гореспоменатия френски поет и писател. „Невидимите градове“ пренасят в полето на високата литература принципа на комбинирането на изрезки характерно за детските игри. С тяхна помощ в рамките на последните, например, от една рисунка могат да бъдат направени неопределен брой нови.  Постмодерната игра при Калвино, макар и основана на строги математически правила, ни насочва към това, че може да продължи до безкрай, дори ако „стои на едно място“. Всеки град съдържа в себе си следващия, както и следващият съдържа в себе си предишния. Марко Поло вероятно, разказвайки ни за местата, които е посетил, всъщност описва по различни начини Венеция, която може би никога не е напускал. Невидимите градове са с женски имена – пределното „желано несъзнавано“ от универсализиращия мъжки поглед на разказващия чрез „дискурса на господаря“ (по Лакан) пътуванията/сънищата/еротичните си фантазии „авторитарен субект“. В своята „невидимост“ не те са подвластни на окото, съзерцаващо „захласнато своето отсъствие“, а напротив – изцяло го владеят. Фрагментарният поетичен роман на Калвино е абсолютен израз на мисълта на френския художник-символист от ХIХ век – Густав Моро: „Не вярвам нито в това, което докосвам, нито в това, което виждам. Вярвам само в това, което не виждам и единствено в това, което чувствам.“ Марко Поло чрез образа на „невидимия град“ предава на Кублай хан целия пъстър и крайно разнообразен екзистенциален опит на човешкото пътуване през живота и света. От каналите на Венеция изплуват паметта, желанията, знаците, очите, имената, живите, мъртвите, скритите градове, подземията им и небето. „Поднебесната империя“ е „разруха без край и форма“. В празнотата си тя се разраства като тумор, който наследява пустотата и разпада, на всички нови земи, които е завладяла и унищожила. Това е „реалността“, „моментът на отчаяние“, в който сме обречени да живеем. Намиращ се именно в него Кублай хан има нуждата да слуша разказа за градовете „посетени“ от Марко Поло – един истински триумф на креативното въображение, което може да ни спаси от действителността. Само „невидимите градове“ притежават възможността необратимо да погълнат като в черна дупка „видимото страдание на реалното“. Очевидно за Калвино такава е и функцията на литературата, на вечния разказ от „книгата на живота“ – чрез въображението да трансцендира и спасява човека от границите и хоризонта на собствения му поглед. Но все пак и „структурализмът е хуманизъм“ – книгата завършва „не-очаквано екзистенциално“ и само с едно махване на ръката Калвино взривява основанията на  (без)крайната матрицата, която с хипнотизиращо постоянство до този момент така пунктуално гради  – на обетованите градове е противопоставен „адският град“, който не е есхатологичен, защото е за живите, тук и сега. Захвърлени в „пъкъла на битието“ ние, настоява писателят, сме длъжни да опитваме да разпознаем, „кой и какво посред ада не е ад“, да го направим трайно и да му проправим път чрез своя собствен. Една чудесна метафора както за човешката съдба по принцип, така и по отношение на тази на разпъвания на кръста на идеологиите и чудовищните глобални социални кризи и катаклизми европейски интелектуалец през ХХ век. В самия край на книгата Марко Поло казва, че градът, към който се е упътил е „без продължение във времето и пространството“. За последователен атеист като Калвино не знам, дали това е утопична „въображаема карта“ към Божествения град на Августин или по-скоро той бяга от кошмара на Содом и не иска по никакъв начин да се обръща назад, като за последното ни е „достатъчна само една пролука, която се разтваря посред неподходящ пейзаж, проблясването на светлини в мъглата, разговорът на двама минувачи, които се срещат сред тълпата“.

Итало Калвино е най-превежданият италиански автор през 80-те години на миналия век и приживе е постоянно спряган като един от най-достойните и убедителни кандидати за получаване на Нобелова награда за литература.  Той е роден през 1923 г. в малкото градче Сантяго де Лас Вегас (част от територията на днешна Хавана) в семейството на италиански емигранти. Баща му е анархист, заминал за Мексико в началото на века, като по време на революцията там се издига до висш чиновнически пост в Министерството на земеделието. По-късно се премества да живее в Куба, където практикува професията си на агроном. Майката на писателя е негова колежка, професор по ботаника. Две години след раждането на Калвино семейството се връща в родната си Италия и се установява да живее в град Сан Ремо, където той прекарва детството и юношеството си, и завършва средно образование. По време на Втората световна война бъдещият автор учи агрономство в университетите в Торино и Флоренция. В периода 1944-45-а година той участва активно в антифашистката съпротива срещу режима на Мусолини и става член на Италианската комунистическа партия, наследявайки по този начин левичарския бекграунд на своите родители. Любовта и интересът му към литературата го карат след края на войната да завърши литературознание в Торинския университет, където се дипломира с магистърска теза върху творчеството на Джоузеф Конрад.  След завършването си работи като издател и журналист, и дори прекарва известно време в СССР като кореспондент на официалния орган на ИКП – вестник „L’Unità“. Писателската кариера на Калвино започва през 1947 г. с излизането на първия му роман „Пътеката на паяковите гнезда“ под редакцията на Чезаре Павезе, който бележи и началото на първия неореалистичен период от творческите му търсения. Появата на произведението е приветствано от читателската публика и критиката, като последното получава наградата „Premio Riccione“. След две години шумен успех жъне и втората му книга – „Последен идва гарванът“, сборник разкази за времената на антифашистката съпротива. През 1957 г. той напуска Италианската комунистическа партия вследствие на разочарованието си от ролята на Съветския съюз в унгарските събития и разкритията на престъпленията от епохата на култа към личността на Сталин.  На скъсването с ИКП са посветени произведенията му „Неподвижен в Антилите“ и „Баронът по дърветата“. След края на бурната си любовна афера с италианската кинозвезда Елза Де Джорджи, Калвино посещава Куба, където сключва брак с аржентинската преводачка Естер Юдит Сингер. В навечерието на май 1968 година се установява да живее във Франция, където влиза в експерименталната литературна група „Улипо“ на Раймон Кьоно и Жорж Перек, която е дълбоко повлияна от структурализма, Ролан Барт и Клод Леви-Строс. Въпросното влияние се пренася и върху неговото творчество и е особено характерно за неговия втори „постмодерен“ период, който е повече от успешен и носи на писателя признание в целия свят. През 1975 г. Калвино е избран за почетен член на Американската академия, а малко след това получава и Австрийската държавна награда за европейска литература. През 1981 г. става и Командор на Ордена на почетния легион, както и оглавява журито на Венецианския кинофестивал, връчило „Златен лъв“ на христоматийния филм на Маргарете фон Трота „Оловни времена“.  Итало Калвино умира през 1985 г. от мозъчен кръвоизлив. Сред по-известните произведения на писателя се нареждат: трилогията „Нашите предци“ (1952–1959), „Космически комедии“ (1965), „Ако пътник в зимна нощ“ (1979) и много други. Романът „Невидимите градове“ излиза през 1972 г. и няколко години по-късно е номиниран за престижната литературна награда Nebula Award за най-добра книга. Едноименната опера (2009–2013) по произведението на Калвино на американския композитор Кристофър Чероне получава номинация за Пулицър за класическа музика през 2014 г. По „Невидимите градове“ е написана и още една музикална творба със същото заглавие – цикълът за пиано на младия съвременен малайзийски композитор Самюъл Чо.

Васил Димитров

Вашият коментар

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!

Privacy Preference Center

Necessary

Advertising

Analytics

Other