Книга на месец октомври 2020 г.

Изборът на водещите на Читателския клуб на НБУ за месец октомври е „Кръстникът“ на Марио Пузо. Първата сбирка на клуба за новата академичната година 2020-2021 ще се състои на 28 октомври (сряда) от 16.30 ч.

„Кръстникът“ – между „Плейбой“ и „Братя Карамазови“

В своите интервюта Марио Пузо настоява, че „Кръстникът“ не е криминален, а семеен роман. Това несъмнено е така в същата степен, в която не е криминален роман и „Братя Карамазови“ на Достоевски – произведение, задало самата „семейна структура“ на мафиотския му епос. И в двете книги става дума за сложните взаимоотношения между властен баща и тримата му сина. Разликата е, че докато най-малкият Альоша Карамазов се лута между света и манастира, Майкъл Корлеоне след „смъртта на отца си“ оглавява мафията. Семейният модел при Пузо не е само зона на сблъсък и конфликт между патриархалните порядки на италианската емиграция в САЩ и разяждащата ги като киселина модерност. За него той е израз и на нещо друго – акцентиране върху връзките на любовта, съществуващи (не само) по силата на йерархията и послушанието. Любовта задава и екзистенциалния, и дори метафизичния хоризонт на случващото се в хода на повествованието. Мъжете на Пузо убиват, рекетират, крадат, корумпират и трансгресират напоително света, опирайки се на изконните сициалиански традиции и културната „характерология“ на родните си места. Жените им ходят всяка неделя на литургия, молят се за техните грехове и спасяват душите им. „Кръстникът“, освен всичко останало е и роман за ултимативното, антиномично напрежение между „светът е такъв“ („патриархалния“ мъжки космос) и „светът не е това“ („юродивото“ му трансцендиране от женското начало).

Неслучайно книгата завършва с посещението на жената на мафиотския бос на католическа литургия и думите: „тя започна да се моли за спасението на душата на Майкъл Корлеоне“. Именно моментите сходни с финала на целия роман го карат през цялото време да „надскача“ както собствените си предварителни заявки да се превърне („преимуществено“) в огромен бестселър, така и читателските нагласи в същата посока. И макар, че Пузо скромно твърди, че е „повече разказвач, отколкото артист на езика като Джойс“, безспорните художествени достойнства на книгата не идват само от нейното съдържание, а успоредно с това и от разпознаваемия ѝ авторски стил, „лаконичното“, „строго класическо“ удържане на целостта на романната композиция в съчетание с „остросюжетното“ наративно майсторство, експериментите с ритъма и темпоралността в течение на целия разказ и т.н.

Въпреки, че мафиотският библейски праотец дон Вито Корлеоне не обича проституцията, мръсните сицилиански селски песни и задълбаването в еротична тематика от всякакво естество, Марио Пузо е абсолютно наясно, че за да създаде идеално пропорционалния и балансиран бестселър в него, освен (теория и практика на италианската) „мафия“, е задължително да има и доста насилие и секс. Поради тази причина дори в наши дни немалко сцени от „Кръстникът“ биха прозвучали на средностатистическия читател доста „освободено“ и даже „скандално“. Натурализмът на Марио Пузо, с който той еднакво смело и умело описва както кървави и садистични убийства, така и барокови сексуални „пърформанси“ в своята непосредствена директност, е на места също толкова (но по друг начин) о-поетизиран/поетичен, колкото, например, са  изтънчено естетизираните до жестокост „автобиографични винетки и видения“ на Жан Жьоне.

Превръщането на „Кръстникът“ в класика от друга страна се дължи и най-вече на способността на писателя да дестилира мащабно и глобално социокултурното до „характерното“, „образното“ на микро ниво и най-вече – „афористичното“. Романът на Пузо и до ден днешен е неизчерпаем източник на „крилати фрази“ от рода на „предложението, на което не може да се откаже“ (по този начин чудесно се описва и собствената му амбиция и радикална претенция) или на това, че „отмъщението е ястие, което се консумира най-добре студено“. „Кръстникът“ с течение на годините се превръща в толкова мощен културен феномен, че по един или друг начин е цитиран и „пренаписван“ не само от стотиците си литературни епигони и последователи, но и от самите си „герои“ – знайните и незнайни мафиоти от цялото земно кълбо, искащи да подражават на стила на поведение на своите идоли, пресъздадени на екрана от Ал Пачино, Робърт де Ниро и Марлон Брандо. Впрочем по този начин мафията за пореден път се завръща към самите си корени, които до голяма степен са в изкуството. Според една от водещите теории за нейния генезис, самото ѝ наименование идва от пиесата „Мафиозите от Викария“ на италианците Джузепе Рицото и Гаспаре Моска от 1863 г., която е била особено популярна за своето време. Действието се развива в района на Палермо и в нея става дума за тайно престъпно общество, основаващо се на закона на мълчанието – омертата и последователно синхронизирани/организирани общностни престъпни стратегии и практики. По този начин в италианския език се появява и самата дума „мафия“. Както виждаме успехът на „Кръстникът“ неминуемо се основава и на тясната връзка между „престъплението“, „катарзиса“ и „литературата“. Нещо, което отлично са знаели и Достоевски, и издателите на бестселъри, и „Плейбой“, както и несъмнено – Марио Пузо.

Марио Пузо е роден през 1920 г. в Манхатън, Ню Йорк в семейство на преселници от Италия. Бъдещият писател завършва „Сити Колидж“ в родния си град, след което по време на Втората световна война постъпва в американската армия, където служи във Военновъздушните сили (в Източна Азия и Германия). Поради влошеното си зрение, не взема реално участие в бойните действия на фронта, а е назначен за офицер, отговарящ за връзките с обществеността. След края на войната се връща в Ню Йорк, където учи в Новата школа за социални изследвания и Колумбийския университет. През 50-те години Марио Пузо започва чиновническа кариера в различни американски правителствени институции, но успоредно с това работи като автор и редактор на разнообразни, преимуществено сензационни списания за популярна литература на издателя Мартин Гудмън. Писателят публикува първия си кратък разказ „Последната Коледа“ още през 1950 г., а пет години по-късно вижда бял свят и дебютният му роман „Тъмната арена“. Втората му прозаична книга „Щастливият странник“ излиза през 1965 г. и е посветена на тежкия живот на италианските емигранти в САЩ в периода на Голямата депресия. Издателят на същата окуражава Пузо да пише повече за мафията (тема, косвено присъстваща в горепосочения роман), защото по този начин произведенията му ще имат повече читатели и по-голям комерсиален успех. В едно свое интервю писателят признава, че това и необходимостта от пари го мотивират да напише най-известната си и успешна книга „Кръстникът“ (1969).

Първите му два романа са отлично посрещнати от критиката, но са по-скоро комерсиално неуспешни, а Пузо има нужда от средства, надхвърлящи скромния размер на чиновническата му заплата, за да не лишава от нищо семейството и петте си деца. Поради това с „Кръстникът“ авторът си поставя за цел да напише „по-масова“ книга, която да предизвика интереса на възможно най-широка част от американските читатели, без въпросният опит да напуска категорично полето на „високата литература“. И Марио Пузо наистина успява. През 70-те романът му оглавява класациите за продажби на New York Times Best Seller List и триумфира, надскачайки границите на САЩ. Произведението се популяризира изключително много благодарение и на едноименната холивудска екранизация на режисьора Франсис Форд Копола от 1972 г. (с участието на Марлон Брандо, Ал Пачино, Джеймс Каан, Робърт Дювал, Даян Кийтън и прочутата музика на композитора Нино Рота), която е номинирана за единадесет Оскара, от които получава три, включително за най-добър адаптиран сценарий, за самия Марио Пузо. След появата на крайно успешния, превърнал се в кинокласика, филм, писателят написва сценариите и за двете му продължения от 1974 и 1990 г, както и тези за „Сицилианецът“ на Майкъл Чимино, и първите две части на четирилогията за „Супермен“. Марио Пузо умира от сърдечна недостатъчност през 1999 г.  в дома си в Лонг Айлънд, Ню Йорк. След останалите по-известни негови произведения се нареждат романите: „Умират глупаците“ (1978),  „Сицилианецът“ (1984), „Четвъртият K“ (1991), „Последният дон“ (1996) и др.

Васил Димитров

Вашият коментар

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!

Privacy Preference Center

Necessary

Advertising

Analytics

Other