Книга на месец октомври 2019 г.

Изборът на водещите на Читателския клуб на НБУ за месец октомври е „Liverpool, моят дом“ на Кени Далглиш. Това означава и че до следващата среща на клуба на 30 октомври 2019 г. изданието ще се продава с 10% отстъпка в книжарниците на Нов български университет. Самата сбирка както винаги ще е от 16.30 ч. в Центъра за книгата.

Любовта, привързаността и лоялността на един от най-големите британски футболисти и треньори от миналото столетие Кени Далглиш към любимия му клуб „Ливърпул“ е недвусмислено илюстрирана от факта, че още в заглавието на биографията си, той го нарича свой „дом“ и категорично настоява, че именно принадлежността му към този отбор го е изградила не само като състезател от европейска и световна величина, но и като завършена личност. Въпросната нагласа и неприкрита страст се превръща в ярък емоционален фон на цялата книга, която на практика е написана от известния ghostwriter на „футболни автобиографии“ – английският спортен журналист Хенри Уинтър („съавтор“ и на биографичните книги на други две големи звезди на „мърсисайдци“ – Джон Барнс и Стивън Джерард). Вероятно не би било пресилено да се каже, че актуалният носител на Купата на Шампионската лига – „Ливърпул“ е най-популярният футболен клуб в световен мащаб, радващ се на впечатляващо глобална фенска подкрепа, далеч надскачаща границите на родната му Англия. Макар че за последно отборът става шампион на страната си през далечната 1990 г., той продължава да има огромен брой фанатични привърженици на всички континенти, както и да печели престижни международни турнири и отличия. Ренесансът му през последните години допринася в решаваща степен, както за утвърждаването на националния английски футболен шампионат като най-силен в Европа, така и за активизирането на надеждите сред фенската му маса, че след близо 30 години най-после той може трайно да се върне на победния път, олицетворяван в най-висша степен от поколението на играчи като Кенет Далглиш и времената, за които той говори в своята книга. Авторът на „Liverpool, моят дом“ е вероятно най-успешният състезател в историята на „Ливърпул“ – трикратен носител на КЕШ и деветкратен шампион на Англия (включително три пъти като треньор и веднъж като мениджър на „Блекбърн“) и несъмнен любимец номер 1 на феновете на „червените“ за всички времена (наричан е от тях с прозвището „Кинг Кени“). Това до голяма степен се дължи не само на впечатляващите му футболни успехи, но и на активната му обществена позиция, която заема след трагедията от „Хейзел“ на финала на КЕШ през 1985 г. и особено след тази на стадион „Хилзбъро“ в Шефилд на полуфинала за „ФА Къп“ срещу „Нотингам Форест“, при която загиват 96 привърженици на отбора, а 700 са ранени. До голяма степен именно в резултат на психическите травми, получени от въпросните трагични инциденти Далглиш подава оставка като мениджър на „Ливърпул“ в началото на 90-те, въпреки протестите на клубното ръководство, което прави всичко възможно да задържи „живата икона“ на тима колкото се може по-дълго на „Анфийлд“. Следват дълги години на реално изгнание от клуба, по време на които възстановилият здравето си шотландец прави опити да се върне отново в редовете му, но когато най-сетне го постига (с този факт, подхранващ илюзията за „хепи енд“ завършва и самата му автобиография), то е за кратко и в общи линии неособено знаменателно. Така или иначе, въпреки несъмнените си и не по-малко „исторически“ успехи с отбори като „Селтик“ и „Блекбърн Роувърс“, Далглиш последователно назовава единствено „Ливърпул“ (и всичко пряко или косвено свързано с него) свое „родно гнездо“. В рамките на биографията си той по един искрен и пунктуален начин съумява да пресъздаде усещането да си в центъра на магнитното поле на харизмата на този клуб, в който футболът не е просто игра, а начин на живот (при това – в най-голяма степен за феновете, задаващ смисъл както на ежедневието им, така и на битието им като цяло и по категоричен начин задоволяващ ултимативната нужда на хората от идентичност и общностна принадлежност). Химнът на клуба „You’ll Never Walk Alone“ (следва да се отбележи, че написаната през 1945 г. от  Ричард Роджърс и Оскар Хамерщайн песен, превърната през 60-те в голям британски поп-хит от „Gerry & The Pacemakers“ е официален химн и на „Селтик“, а понастоящем се пее и от стотици хиляди фенове на най-различни отбори по света) е повече от знаков символ на горепосочената „клубна (суб)култура“. „When you walk through a storm/ Hold your head up high/ And don’t be afraid of the dark / At the end of the storm/ There is a golden sky…“ звучи както по време на траурните церемонии на загиналите фенове от „Хилзбъро“, така и на почивката на финала за Шампионската лига през 2005 г. между „Ливърпул“ и „Милан“ при резултат 0:3 за италианския отбор. Вдъхновени от невероятно затрогващото изпълнение и впечатляващата подкрепа на привържениците си в един крайно тежък за тях момент, британските футболисти през второто полувреме успяват да отбележат три гола само за шест минути и след дузпи заслужено триумфират с Купата на Стария континент. По мнението на специалистите клишето за публиката като „12-я играч на отбора“ важи в най-голяма степен за „Ливърпул“, защото точно този клуб създава най-силно усещане за „голямо семейство“ и неподправено чувство за ултимативна солидарност. В този смисъл той почти буквално въплъщава идеята за футбола като един от водещите социални феномени (не само в полето на масовата култура) след края на Втората световна война до наши дни. Има книги за спорта и футболната игра, които могат да бъдат четени с удоволствие и от хора, които са далеч от подобна проблематика, но случаят с автобиографията на Кени Далглиш не е такъв и точно в това, според мен, се крие нейното очарование. Тя е разказ за обикновено шотландско момче, посветило целия си живот на футбола и имало щастието да сбъдне детската си мечта да стане важна част от любимия си клуб. Трогателно искрен е начинът, по който Далглиш внушава, че да имаш голям успех в нещо трябва изцяло да му се посветиш, редуцирайки дори несъмнено по-важните неща в живота до техния насъщно необходим минимум. Шотландският футболист подчертава, че е далеч от това да прекарва свободното си време в четене на книги (за разлика, да кажем, от Греъм Льо Со, интересуващ се от „дори от изкуство“), разчитайки да разтоварва напрежението преди важни мачове с дистанционно в ръка пред телевизионните канали или изпълнявайки многобройните си „суеверни ритуали“, в които не вижда нещо кой знае колко мистично, за сметка на спокойствието и увереността предизвиквани от същите. По време на честите пътувания на отбора си в Европа той не се впечатлява въобще от Акропола или от историческите забележителности, които му „минават“ пред погледа, но за парка на Версай отбелязва: „Не бях студент по история, още по-малко по френска история, но ми направи впечатление колко много от аристократите бяха свалени след революции”.

В рамките на цялата книга е почти невъзможно да бъде отделен футболистът от „човека Далглиш”. Страниците посветени на последния са повече от оскъдни и за него може да се съди по-скоро, като четем между редовете безбройните му истории свързани с чисто професионалната му кариера и състезателна дейност. Така например шотландецът демонстрира откровено „антикомунистически“ възгледи, говорейки за гостуването на „Ливърпул“ на „Динамо“ (Тбилиси), по време на което е шокиран от социалните реалности зад Желязната завеса. Същевременно Далглиш пише с неприкрито отвращение за опитите да се трупат политически дивиденти от смъртта на привържениците на „Ювентус“ по време на финала за КЕШ в средата на 80-те от страна на тогавашния министър-председател на Англия – Маргарет Тачър, както и за циничното отношение на националните и международни футболни институции след трагедиите на „Хейзел“ и „Хилзбъро“, които обвинява в лоша организация, неприкрита комерсиалност, популизъм и некомпетентност. Подчертано прави впечатление и настояването му, че футболът (в крайна сметка) не е по-голям и важен от живота, и предчувствието му, че едва ли ще може повече да се занимава като преди с любимата си игра, виждайки труповете на хората на стадиона в Шефилд. В самия край на биографията си Далглиш дава думата и на своето семейство, което на свой ред говори за мястото на „Ливърпул“ в тяхното всекидневие. Може би шотландския футболист звучи най-неподправено лично, когато споменава за успешната борба на съпругата му с рака на гърдата и за трудния период, който изживява заедно с нея. Той напълно я подкрепя и в благотворителната ѝ дейност посветена на борбата с болестта. За тези пък, които целогодишно и с неотслабващ интерес следят мачовете от Висшата/Шампионската лига „Liverpool, моят дом“ е неоценимо богатство/знакова колекционерска придобивка не само защото придава плът и кръв на техните детски/младежки спомени от 70-90-те, но и заради постоянните нарочни сравнения, които Далглиш прави между „онези“ и „днешните“ времена. В това отношение той е изцяло на страната на футболните романтици, които твърдят, че най-популярната и обичана игра в наши дни е изгубила твърде много от харизмата и очарованието си, понеже до голяма степен се е комерсиализирала и самите футболисти вече играят не за да защитават идентичността си и отборната си принадлежност, а преимуществено за пари. Далглиш е категоричен – времето на идеалистите си е отишло. През 80-те посещението на стадионите, където с пълно сърце и гърло подкрепяш хора по гладиаторски готови да се жертват за клуба си и публиката на терена, е било нещо сакрално, а сега гледаме по кабелните телевизии разглезени скъпоплатени звезди, мислещи основно за собственото си благосъстояние. За него също така Шампионската лига не може да се сравни с КЕШ, защото преди е нямало мачове с разменено домакинство в рамките на групи за „богоизбраните отбори“  – може да станеш национален шампион след крайно тежка и изтощителна битка, но при системата на директните елиминации да отпаднеш още в първия кръг от наглед много по-слаб тим от твоя. Далглиш пише, че физическата подготовка и устойчивостта на грубата игра, както и практикуването на последната от футболистите в неговата младост са несравними с днешните реалности, когато се свирят фалове, които само няколко десетилетия по-рано не биха направили изобщо впечатление за нещо нередно. Епичните му описания на футболните битки са изпъстрени с разкази за избити зъби, счупени крайници, лакти в лицето, изтънчени и не чак толкова психологически провокации и сочни ругатни. Футболът и животът, който живеехме, бяха много по-истински, ни казва с носталгия Далглиш, като преди футболът беше живот, а днес дори последният по подобие на него се превърна просто в игра.

Сър Кенет „Кени“ Мадийсън Далглиш е един от най-великите британски футболисти на ХХ век. Роден е през 1951 г. в Глазгоу и въпреки че като дете е фен на водещия местен клуб – Рейнджърс, започва професионалния си футболен път през 1967 г. в неговия основен опонент на национално ниво –„Селтик“, където изиграва 324 мача и отбелязва 167 гола. С отбора на „детелините“ той става петкратен шампион на Шотландия и печели четири пъти купата на страната. През лятото на 1977 г.Далглиш се превръща в най-скъпия трансфер в историята на „Ливърпул“, който го привлича за рекордната по онова време сума от 440 000 паунда. Идеята на мениджърите на славния английски клуб е по този начин да бъде намерен достоен заместник на звездата на тима – Кевин Кийгън, който избира да продължи кариерата си зад граница – в немския „Хамбургер ШФ“. Кени Далглиш се превръща във водеща фигура с решаващ принос за успехите на „Ливърпул“ до началото на 90-те, когато в ролята си на играещ треньор на отбора официално приключва активната си състезателна дейност. В прочутия британски клуб той печели три пъти Купата на европейските шампиони и веднъж Суперкупата на Стария континент и става шесткратен шампион на Англия. С националния отбор на родината си участва на три световни първенства, като има рекордните 102 мача и 30 гола за шотландския представителен тим. Избиран е два пъти за футболист номер 1 на Англия и веднъж на Шотландия, както и през годините традиционно се намира в челото на редица престижни европейски футболни класации. След трагедията на стадион „Хейзел“ през 1985 г. Далглиш е назначен за играещ мениджър на отбора (абсолютен прецедент за клубните традиции на „червените“) в един от най-турбулентните периоди от неговата история. Като треньор става трикратен шампион на Англия и два пъти носител на „ФА Къп“. Година след като приключва професионалната си футболна кариера, през 1991 г. по здравословни причини изненадващо се оттегля и от мениджърския пост в клуба, като под негово ръководство „мърсисайдци“ за последен път печелят първенството на страната. До средата на 90-те Кени Далглиш тренира отбора на „Блекбърн Роувърс“, като не само го вкарва във Висшата английска лига, но и спечелва с него шампионската титла през 1995 г.  До оттеглянето си от активна треньорска дейност (2012 г.) той е мениджър на „Нюкасъл Юнайтед“, „Селтик“ и отново на „Ливърпул“ – клубове, с които печели Шотландската купа на лигата и Купата на футболната лига на Англия. През 2009 г. е обявен от престижното специализирано издание „FourFourTwo“ за най-великият голмайстор в следвоенната история на британския футбол, а три години по-рано се радва на еднозначния и отново превръщащ го в живо величие, резултат от допитването сред феновете на „червените“, за това кой е техният най-голям любимец в цялата клубна история. През 2011 г. Кени Далглиш посвещава на любимия си отбор своята автобиография „Liverpool, моят дом“, официално написана в съавторство с футболния кореспондент на „Дейли Телеграф“ – Хенри Уинтър.

Васил Димитров

Вашият коментар

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!

Privacy Preference Center

Necessary

Advertising

Analytics

Other