Книга на месец март 2020 г.

Изборът на водещите на Читателския клуб на НБУ за месец март е „Светът от вчера“ на Стефан Цвайг. Това означава и че до следващата среща на клуба на 18 март 2020 г. изданието ще се продава с 10% отстъпка в книжарниците на Нов български университет. Самата сбирка както винаги ще е от 16.30 ч. в Центъра за книгата.

Паметта като творчество

Буквално ден преди да се самоубие заедно с втората си съпруга Шарлоте Алтман, шестдесетгодишният Стефан Цвайг изпраща на издателя си завършения ръкопис на финалното си произведение „Светът от вчера“ като по този начин превръща последната си, излязла посмъртно, книга в своето най-изстрадано, носталгично и болезнено завещание. „Нито едно поколение не е претърпявало такова морално падение от такива духовни висоти както нашето“ – пише в предговора ѝ австрийският писател, настоявайки, че мемоарите му от една страна предават автентичен и трагичен поколенчески опит без аналог в световната история, а от друга, бихме добавили – представляват меланхолна ламентация по „изгубения рай“ в лицето на пред(и между)военна Европа. Книгата на Цвайг през цялото време балансира между „света“ и „вчера“, между утопията и безнадеждността, като накрая последната видимо надделява, превръщайки  спомените му (особено в контекста на последвалото ги самоубийство) в бляскав некролог на една не по-малко ярка епоха. Авторът подчертава, че представя тази епоха пределно обективно – с искреност и безпристрастност, с патетичната и емоционална убедителност на човек, който няма какво повече да изгуби (освен пълната свобода да бъде себе си), след като е бил „изтръгнат от своите корени и дори от земята, която ги е хранила“ – от духовната си европейска родина.

Неслучайно подзаглавието на произведението на Цвайг е: „Спомени на един европеец“. Най-същностната му идентичност е космополитизмът и това да бъде „гражданин на света“ през призмата на модерните либерални ценности, на базата на които в съвсем недалечно бъдеще започва да се строи „общоевропейският дом“ от руините на Втората световна война. По един забележително парадоксален, но всъщност и безкрайно логичен начин, крахът на националсоциализма, на „Европа на нациите“ насочва радикално вектора на историята на ХХ век в посоката на така желаните от Стефан Цвайг промени в социокултурното съзнание, опиращи се на най-прогресивните и демократични традиции в предвоенното развитие на Стария континент. „Между нашето настояще и нашето минало, близко и далечно, са прекъснати всички мостове“ пише той през 1942 г. и от тази гледна точка краят на войната, който той не доживява, е не само градеж на един цял нов свят, а и пълнокръвно връщане към най-хуманното (и паневропейско) лице на вече (пре)живяното в областта на обществените политики, историята и културата.

Цвайг носталгично определя времето (и мястото), в което е израснал, като „златният век на сигурността“ и „епоха на разума“, в която всичко е било спокойно, хармонично балансирано и очарователно предвидимо. За него в Австро-Унгарската империя чувството за сигурност е всеобщ житейски идеал, при това в решаваща степен реализиран до нивото на „най-желано притежание“. Именно то играе фундаментална роля както за изтласкването на проблема за сексуалността в „невидимата“ ниша на маргиналията, така и за негативното отношение към възможността за всякакви по-революционни социални и културни трансформации. Австро-Унгария е империята на невъзможната утопия, че рацио-то може да управлява света, а моралът да го направи по-добър и съвкупността от въпросните две неща в тяхната историческа (и „технологична“) еволюция да бъде наречена прогрес. За Цвайг, обаче това не е само илюзия, но и идеал, който дори „недостижим“ и „преследван наивно“ заслужава да бъде предифиниран в хоризонта на съществуването на нова, обединена Европа, след евентуалния крах на националсоциализма. Но не бива да забравяме, че Австро-Унгария не е единствено изтънчен орнамент от софистицирания пъзел на „fin de siècle“ , „болно цвете“ на ревера на „застаряващата модерност“, която ражда високата култура на „залеза“, от чиито тъмни, застояли води се появяват сецесионът, Рилке, Хофманстал, Алтенберг, Шницлер, Фройд, Малер, Шьонберг, Берг и Веберн, но е и родината на Хитлер. Точно поради тази причина Цвайг отделя достатъчно внимание в книгата си и на зараждащите се идейни и политически движения на австрийския национализъм, социализъм и антисемитизъм през ХХ век. Те ще се окажат в някаква степен далеч по-определящи за неговата лична (а и тази на Европа) съдба, отколкото естетическите и концептуални спорове между „старите“ и „младите“ във виенските кафенета и по страниците на културната преса. Крахът на хуманността, на толерантността към другостта (на която следва да се опира всяка желаеща дълговечно съществуване мултинационална империя) и най-вече на индивидуалната свобода за сметка на (и)рационалната колективна лудост (тук можем да си припомним „От Калигари до Хитлер“) идват именно от тоталитарните/авторитарните корпоративни идеологии и амбицията им за генериране на трансгресивно променящ хода на историята на националните държави наратив.

Според Стефан Цвайг, паметта е вид творчество и съвсем неслучайно връща към живот едно, а заличава друго, задавайки смисъл / придавайки дълговечност на „истински важното и пре-живяното“, тя пише историята на духа, на личността, на епохата и поколението. В наши дни на фона на нарастващата върна от национализъм, популизъм и антиевропейски настроения на Стария континент, „Светът от вчера“ придобива нова, дори в немалка степен – злокобна актуалност. Може да се каже, че хуманистът и космополитът Цвайг е един от предшествениците, духовните бащи на идеята за Европейския съюз, на демократичното общоевропейско културно, политическо и обществено пространство и не на последно място, на безусловната вяра, че свободата е основна човешка ценност. Същата тази свобода, отвоювана през миналия век на цената на кървави катаклизми в немислим за съвремието ни мащаб, която толкова плашещо лесно днес изглежда, че губим.

Австрийският писател, поет и драматург Стефан Цвайг е роден през 1881 г. във Виена в заможно еврейско семейство (баща му е текстилен индустриалец, а майка му – дъщеря на банкер). Средата, в която израства, е по-скоро светска, като юдаизмът не играе съществена роля във формирането на неговата личност и мироглед. В младежките си години изучава философия във Виенския университет, където в началото на миналия век защитава докторска теза върху творчеството на Иполит Тен. Още като студент публикува и първата си книга – стихосбирката „Сребърни струни“, с поезия пряко повлияна от духа на символизма и импресионизма. По време на Първата световна война (през началните години на която отбива службата си във военния архив) заминава за неутралната Швейцария и там активно прокламира пацифистките си възгледи. През 1919 г. се завръща в Австрия и се установява в град Залцбург, където сключва брак с първата си съпруга – писателката Фридерике Мария фон Винтерниц, с която се развежда 1938 г. През 1934 г. Цвайг емигрира от родината си в Англия, поради все по-засилващото се влияние на германския националсоциализъм върху австрийското общество и политическата обстановка в страната. В изгнание писателят пъвоначално живее в Лондон, а после се премества в град Бат и се жени за втори път за личната си секретарка Елизабет Шарлоте „Лоте“ Алтман. Поради избухването на Втората световна война семейството се премества да живее в Ню-Йорк. След кратък престой в САЩ, Цвайг и съпругата му през 1940 г. заминават за Бразилия. Те се установяват в планинския град Петрополис, намиращ се в близост до Рио де Жанейро, в който има колония на немски емигранти. Именно в тази южноамериканска страна австрийският писател създава и последната си книга, видяла бял свят след неговата смърт – „Светът от вчера“. През финалните години от живота си Стефан Цвайг изпада в дълбока депресия заради мащабното влияние на хитлеризма в Европа, довело до кървавата касапница на Втората световна война. Той така и не успява да се интегрира в емигрантската среда в чужбина (в предговора си към „Светът от вчера“ пише: „…към никого повече не принадлежа, чужд съм навсякъде и в най-добрия случай съм гост“) и чувства все по-остра носталгия по предвоенна Европа, която в качеството си на гражданин на света възприема за свой естествен дом. Всичко това довежда до трагичния край на живота му – на 23 февруари 1942 писателят и неговата съпруга Шарлоте Алтман се самоубиват в къщата си в Петрополис.

В годините между двете световни войни Стефан Цвайг е на челните места в списъка на най-прочутите, успешни и превеждани белетристи в глобален мащаб. Известността му се дължи както на постиженията му в сферата на психологическата проза, така и на многобройните му биографични произведения, представящи живота и творчеството на едни от най-важните и знакови представители на различни културно-исторически епохи. Сред донеслите му световна популярност книги се нареждат: „Огнена тайна“ (1911), „Амок“ (1922), „Писмо от една непозната“ (1922), „Страх“ (1925), „Хаос на чувствата“ (1927), „Нетърпеливо сърце“ (1939), „Шахматна новела“ (1941), биографиите на Еразъм Ротердамски, Магелан, Мария Стюарт, Мария-Антоанета, Балзак и т.н. По мотиви от прозата на Цвайг са заснети около деветдесет филма, в това число негови романи, разкази и новели са екранизирани от режисьори като: Роберто Роселини, Макс Офюлс, Робърт Сиодмак, Жак Дере, Уес Андерсън, Рита Азеведо Гомеш, Патрис Льоконт, Пиер Грание-Дефер, Едуар Молинаро, Андрю Бъркин и много други.

Васил Димитров

Вашият коментар

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!

Privacy Preference Center

Necessary

Advertising

Analytics

Other