Книга на месец май 2020 г.

Изборът на водещите на Читателския клуб на НБУ за месец май е „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич.

Чернобил като молитва

„Словото съответства напълно на това, което е в душата, само в молитвата, в молитвената мисъл“ – казва един от десетките анонимни и неанонимни герои на книгата на Светлана Алексиевич и веднага разбираме значението на нейното заглавие – „Чернобилска молитва“. Англоезичното ѝ издание неслучайно се нарича „Гласове от Чернобил“. За съвременния западен човек (и литературен „потребител“) е по-важен акцентът върху гласа, дискурса, върху индивидуалната/индивидуализиращата „истина“ и гледна точка, формираща сложния фасетъчен калейдоскоп на опита за колективен разказ. Но книгата на белоруската писателка е нещо повече от записана „устна история“ – тя е именно молитва и „мълчание“. Място, където Словото започва да съответства изцяло на човека, а значи и на самото себе си. Чернобилската катастрофа е събитие, което е не просто в историята, то има настина ядрен, апокалиптичен заряд. „Да се пише поезия след Аушвиц е варварство“, според Адорно. Единствено молитвата като „пределно“ Слово може да снеме подобна невъзможност – изобщо да се живее след Чернобил. Защото за първи път от края на Втората световна война до наши дни, настоява Алексиевич е налице събитие, което не само „надскача историческото“, но представлява и своеобразен космологичен водораздел между стария и новия човек.

Чернобил променя изцяло света на героите на книгата. Ядрената авария е толкова „мистично“ събитие, че като че ли истинските му социални, културни и екзистенциални мащаби са обречени да останат тайна. Разпадът на СССР, за който тази катастрофа несъмнено (а според някои и решаващо) спомага, остава несравнимо повече от нея „в историята“. По „трансгресивен“ начин Чернобил обаче трансцендира последната. Той не просто бележи края на съветския човек, а представлява неговото връщане в „еона“ на собствената му хуманност, вяра и съвест. Евакуиращите се хора от зоната на произшествието влизат във всяка отворена църква по своя изгнанически път – атеисти, партийни секретари, комсомолци, профсъюзни активисти, безпартийни. След преживения апокалипсис за Алексиевич не остава нищо друго, освен молитвата, защото тя е и желание за Смисъл. Този Смисъл, който е изгубен и умъртвен от убийствената радиация – невидимият враг, над чийто Райхстаг няма как да бъде побито червено знаме и няма как да бъде празнуван Денят на победата, защото самото му име е слабост, смирение, поражение и крах.

Чернобил извади на бял свят най-тъмното, най-ужасното в човека, казва друг от „авторските гласове“ на книгата. Това е деконструирането на утопията, че съветските хора могат да управляват природата, науката, прогреса, че от човешка гледна точка са легитимни да претендират за световен и вселенски контрол. Оказва се, че те не са в състояние да се справят дори (и най-вече) със самите себе си. Ядрената катастрофа ги запраща обратно в мрачното подземие на Достоевски, откъдето „бесовете на руската революция“ са „превзели света“ преди да започнат да се избиват помежду си. Перестройката от чернобилските години първо реабилитира „враговете с партиен билет“ – репресираните по времето на Сталин, жертвите на Ягода, Ежов и Берия, мъчениците на ГУЛАГ. 1986-та е годината, когато активно продължава започнатото още при Хрушчов развенчаване на сталинския култ. „Ленин е добрият, а Сталин – лошият“ е слоганът на това катастрофично време, а на една ръка разстояние са распутиновите кавър-версии – Кашпировски и Чумак. Постепенно започват да се появяват книгите не само на и за Бухарин, Троцки, Каменев и Зиновиев, но и произведенията на Солженицин, Шаламов, Ахматова, отец Сергей Булгаков, Леонтиев, излизат на светло знаковите автори на съветския самиздат. Системата се отваря, официозно властва дискурсът за преустройство и гласност, и точно тогава партийната върхушка „премълчава“ Чернобил. Факт, който има и своите български измерения, когато радиацията достига и до на нашата страна. Но в Съветския съюз нещата са сюрреалистично престъпни. Срещу експанзията на „мирния атом“ се воюва с лопата, не се вземат почти никакви мерки за защита на населението, провеждат се първомайски манифестации и паради, децата си играят на радиоактивния пясък и всички ядат облъчена храна. Последиците лесно могат да бъдат предвидени, стотици хиляди хора са изпратени или оставени на сигурна смърт, докато официално се говори за вражески диверсии, капиталистически заговори и световни конспирации с партиен привкус от епохата на Брежнев. Милиони съветски граждани изгубват живота или близките си, докато висшата номенклатура консумира екологично чисти продукти, пие незаразена вода и се опитва по всякакъв начин да осребри, посредством грижата за здравето си, своите макабрени привилегии. Намиращата се в агонизиращо състояние през втората половина на 80-те комунистическа партия се превръща в съучастник на Чернобил и ускорява духовната и физическа смърт на съветския човек, който е друга централна тема в творчеството на Светлана Алексиевич.

Молитвата е не само търсене на Смисъл и противоотрова на ужаса, но и любов. Поради това книгата на белоруската писателка започва и завършва с опустошително апокалиптични любовни истории. Две жени толкова много обичат мъжете си, че са готови на всякакви жертви за тях, едната дори губи детето си, за да е до човека, когото винаги ще сънува, в последния му час. И Чернобил им ги отнема. Както поглъща цялостния, „естествен“ ход на историята, за да го трансцендира в човешката сълза, в човешкото сърце. Книгата на Светлана Алексиевич завършва с напрегнато есхатологично очакване. Жената и порасналият слабоумен син на едната от жертвите чакат да се срещнат „след историческото време“ с този, който за тях е вечност и любов. На земята вече няма Смисъл, няма страх, щастие и гравитация. Вдовицата на „чернобилския човек“ казва: „Ще чакаме заедно. Ще чета своята чернобилска молитва… Той ще гледа света с детски очи…“.

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Станислав, който в наши дни се нарича Ивано-Франковск. Майка ѝ е украинка от Галиция, а баща ѝ – белорусин. Тя е още дете, когато нейното семейство се премества да живее в Белорусия, където родителите ѝ работят като селски учители. През 1965 г. завършва средното си образование в селището от градски тип Копаткевичи (Гомелска област). Алексиевич започва работа още преди да завърши висшето си образование, като сменя различни професии от типа на възпитателка в детска градина, учителка по история и немски език, както и сътрудничка на вестник „Припятска правда“. В началото на 70-те бъдещата писателка се дипломира във факултета по журналистика на Белоруския държавен университет. След завършването си работи в различни регионални издания, докато през 1976 г. не е назначена за началник на публицистичния отдел на списание „Неман“ – официалния ежемесечен рускоезичен орган на Съюза на писателите на Белорусия.

Литературното творчество на Светлана Алексиевич (повлияно в решаваща степен по собствените ѝ думи от автори като Алес Адамович и Василий Биков) е преимуществено в жанра на художествената документалистика. Всичките ѝ основни произведения се базират на богат документален материал – плод на дългогодишни проучвания и най-вече на записваните лично от нея многочасови изповедно-биографични интервюта с хора, преживели едно или друго важно историческо/социокултурно събитие. По собствените ѝ признания вследствие на горепосочения творчески метод писателката подготвя всяка една от книгите си средно между пет и седем години. Съвсем логично работата ѝ в полето на актуалната остросюжетна художествена документалистика обуславя сблъсъка ѝ със съветската цензура още по повод на дебютния ѝ ръкопис – „Аз напуснах селото“ (1976), посветен на драмата на белоруските селяни, които са били принудени да мигрират от родните си места към индустриализираните социалистически градове. Първата книга на Алексиевич е спряна от печат по заповед на пропагандния отдел на ЦК на Белоруската компартия за критиките си към партийната аграрна политика и авторитарните управленски практики през 70-те.

Съветските цензори махат цели пасажи и от следващото произведение на писателката „Войната няма женско лице“, което все пак вижда бял свят две години след своето създаване – 1985 г. Документалната повест основана на интервюта с жени взели участие във Втората световна война се превръща и в първия голям литературен успех на Алексиевич, като книгата е многократно преиздавана и превеждана в многомилионни тиражи. Писателката остава последователно вярна на изпитания си творчески метод и в следващите си творби (посветени на теми като Съветско-афганската война, крахът на социалистическия обществен строй и разпада на СССР, екзистенциалната трагедия на homo soveticus, Чернобилската катастрофа и др.), спечелили ѝ многобройни почитатели в целия свят: „Последните свидетели (100 недетски разказа)“, „Цинковите момчета“, „Омагьосани от смъртта (Самоубийците разказват)“, „Чернобилска молитва (хроника на бъдещето)“ и „Време секънд хенд: Краят на червения човек“. Книгите на Светлана Алексиевич са преведени на английски, немски, френски, шведски, полски, китайски, норвежки и множество други езици.

След като получава значително международно признание за успехите си в областта на документалната проза, тя е удостоена с Нобелова награда за литература през 2015 г. за своето „полифонично творчество – монумент на страданието и мъжеството в наши дни“. Алексиевич се превръща в първия нобелист в най-новата история на Белорусия, след обявяването на независимостта на бившата съветска република.  Освен всичко останало тя е автор и на повече от двадесет сценария за документални филми, както и на няколко театрални пиеси. Понастоящем Светлана Алексиевич продължава работата си над своята отдавна замислена книга с разкази „Чудният елен на вечния лов“. Писателката многократно открито се обявява против режима на Александър Лукашенко, което я принуждава от началото на новия век да живее в емиграция в страни като Франция, Швеция и Германия. През 2011 г. се връща в родината си и неведнъж се изказва в подкрепа на демократичната опозиция, заради което книгите ѝ практически не са издават в Белорусия. Авторката остро критикува и авторитарната вътрешна и експанзионистичната външна политика на режима на Владимир Путин, особено по отношение на войната в Украйна и анексията на Крим. Името на Светлана Алексиевич придобива още по-мащабна популярност сред масовата публика и в контекста на огромния успех на HBO сериала „Чернобил“ (2019) на Йохан Ренк и Крейг Мейзин, с участието на Джаред Харис, Емили Уотсън и Стелан Скарсгорд, който до голяма степен представлява екранизация на най-известното ѝ произведение – „Чернобилска молитва“.

Васил Димитров

Вашият коментар

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!

Privacy Preference Center

Necessary

Advertising

Analytics

Other