Книга на месец декември 2020 г.

Изборът на водещите на Читателския клуб на НБУ за месец декември е „Пяната на дните“ на Борис Виан. Това означава и че до следващата среща на клуба на 16 декември 2020 г. изданието ще се продава с 10% отстъпка в книжарниците на Нов български университет. Самата сбирка както винаги ще е от 16.30 ч. в Центъра за книгата.

Болестта на Сизиф

В предисловието на „Пяната на дните“ Виан пише: „Има само две неща: разновидната любов с красиви момичета и музиката на Ню Орлиънс или на Дюк Елингтън. Останалото би трябвало да изчезне, тъй като е грозно…“. В този смисъл това е роман за изчезването, сюрреалистична саморазправа със света, който по подразбиране съвпада в сивото си многообразие с отблъскващото и „грозното“. Наративният космос на Борис Виан е радикално и абсурдно опоетизиран дори на ниво ежедневие и механично употребявани във всекидневието фрази, нагласи и предмети. Последното е надградено от стилизирания меланхолен патос на социалната критика, а общественото битие е представено като тягостно, магично (но същевременно злокобно и пределно дехуманизирано) пространство на отчуждение и насилие. Макабрената ирония на писателя стреля напосоки, но с есктремността и обречено крехката си беззащитност често улучва читателя право в сърцето. Животът е сведен и оголен до най-същностните си основания като под ударите на тази на пръв поглед „нихилистична“, но същевременно безпардонно романтична, редукция попадат католическата църква, бюрокрацията, армията, полицията, модното влечение към превърналата се във феномен на следвоенната масова култура екзистенциалистка философия на Сартър (гротескно наречен в книгата Жан-Сол Партр) и т.н.

Тьй като по напълно обективни причини (поне в напрегнато „епилептичната“ условност на повествованието) „всичко, което ни обкръжава и убива“ не може да изчезне току-така (освен под формата на удавник в солипсистичния поток на съзнанието на основните герои), „Пяната на дните“ е от друга страна и трагичен разказ за обречеността/абортирането на „невъзможната, голяма любов“. Младият герой на романа – 22-годишният Колин полага сизифовски усилия да спаси любимата си Клое, но най-накрая е смазан от надгробния камък на предизвестената гибел. За удържането на протяжния драматизъм на подобен „самоубийствен алгоритъм“ в главно действащо лице в книгата се превръща болестта (на тялото, разума и сърцето) в амбивалентната ѝ ипостасност на единствено възможен самоунищожителен път към/в хоризонта на „изчезването“. Героите на Виан са „болни от любов“ в един свят болен от себе си, в който абсурдът побеждава невъзможното.

„Фактите сочат, че масите грешат, а индивидите са винаги прави“ и „описаните събития са напълно реални, защото съм ги измислил от край до край“ настоява писателят като по този начин обуславя правото на „творящия собствения си мит, свят и смисъл“ чрез отказ от абсурдното битие, да легитимира креативното си отрицание на съществуващото, включително през законите на един нов сюрреалистично поетичен и изпълнен с неологизми език. Смятам, че в подобен план книгата само на пръв поглед страда от „лирическа логорея“, трескаво стремяща се да назовава с нови имена всичко попаднало в обсега ѝ, за да го „опитоми“ и „разболее“, защото другото име на подобна активност е болезненото „мълчание“.

В края на романа „всичко остава на своето място“, а „изчезват“ верните докрай на „любовта и прекрасното“ (анти)герои. Изследователите на живота и творчеството на Виан смятат, че болестта в книгата му е препратка към собственото му сърдечно заболяване, заради което още в детството му лекарите предричат, че ще доживее най-много до 40 (и се оказват прави – писателят умира едва навършил 39 години). Така той от най-ранна възраст знае, че няма особен шанс да остарее и е „обречен“ да търси красота и смисъл отвъд света, „пяната“ и „дните“.

Борис Виан е роден през 1920 г. в намиращото се в близост до Париж малко френско градче Вил д’Авре. Семейството му е заможно (макар че впоследствие, заради несполучливи борсови сделки, се разорява) и бъдещият писател получава солидно образование първоначално в лицея „Кондорсе“, а по-късно и в прочутия технически университет „Екол сентрал“. След като получава дипломата си за инженер, Виан работи във Френската асоциация по стандартизация, развивайки активно успоредно с това творческите си интереси. Още в края на 30-те години той създава собствен джаз-бенд, но влошеното му здравословно състояние (вследствие на прекаран ревматизъм от малък има сериозни проблеми със сърцето) го принуждава да се откаже да свири на тромпет. Така или иначе след войната Борис Виан се отдава в почти еднаква степен на литературата и музиката, като създава общо над 500 песни, най-прочутата от които е „Дезертьорът“, участва в джемсешъни, изнася концерти, пише музикална публицистика и не на последно място вдъхновява фигури като Серж Генсбур да развият таланта си и да изберат своето професионално поприще.

След 1945 г. писателят започва да издава своите литературни произведения, едновременно под собственото си име и под това на мнимия американски писател Върнан Съливан, на който Виан официално се води преводач, но всъщност това е негов творчески псевдоним. Произведенията създадени „в кожата“ на последния (носещи повече от преднамерено характерни заглавия като  „Ще плюя върху вашите гробове“, „Мъртвите имат еднаква кожа“, „Ще пречукаме всички гадняри“ и „Мадамите не чактисват“ ) са артистичен концептуален поклон към задокеанските филми ноар и естетиката на „черното“ американско „псевдо-пълп“ писане. В тях изобилстват гротескните сцени на екстремно насилие и секс, поради което Борис Виан е привлечен и към съдебна отговорност. Писателят е принуден да лъже на процеса, че не е автор на горепосочените романи, което от своя страна на фона на големия публичен скандал накърнява репутацията му в литературните среди и способства за това името му да заеме днешното си място в следвоенната културна история едва след смъртта му, при това благодарение най-вече на англоезичните му преводи. Така или иначе писателят създава своите най-големи, признати днес за модерна класика, произведения – „Пяната на дните“ (1946), „Есен в Пекин“ (1947), „Червената трева“ (1950) и „Сърца за изтръгване“ (1953) под собствената си фамилия.

През втората половина на 50-те здравето на Виан значително се влошава. Той се лекува последователно, освен от хроничните си сърдечни проблеми и от тежък оток на белите дробове и сериозен нервен срив. Около година след последния писателят присъства на премиерата на филмовата екранизация на романа си „Ще плюя върху вашите гробове“ и в самото начало на прожекцията (и по думите на очевидци – възмутен от режисьорската трактовка на произведението си) получава инфаркт и умира в дошлата до киното линейка, така и не идвайки в съзнание. Освен фаталния филм на Мишел Гаст (1959 г.), прозата на Борис Виан е пренесена на големия екран и от режисьори като: Пиер Каст, Мишел Гондри, Шарл Белмонт, Го Риджу и др.

Васил Димитров

Вашият коментар

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!

Privacy Preference Center

Necessary

Advertising

Analytics

Other