Книга на месец декември 2019 г.

Изборът на водещите на Читателския клуб на НБУ за месец декември е „Кафка на плажа“ на Харуки Мураками. Това означава и че до следващата среща на клуба на 18 декември 2019 г. изданието ще се продава с 10% отстъпка в книжарниците на Нов български университет. Самата сбирка както винаги ще е от 16.30 ч. в Центъра за книгата.

Когато съвременен роман за петнадесетгодишно момче се нарича „Кафка на плажа“ е ясно, че в него неминуемо ще се появят най-малкото две неща – авторът на „Метаморфозата“, „Процесът“ и „Замъкът“, и „400-те удара“ на Трюфо. В случая първият се набива на очи още в самото начало на книгата, а гореспоменатият филм се превръща във важен акцент в рамките на втората ѝ част. По този начин един от възможните прочити на произведението на Мураками е свързан, разбира се, с пътуването на юношата през „мрака на времето“/„кафкианския свят“ към „безбрежната вечност“от финала на знаковата лента, ярко ознаменувала началото на френската „нова вълна“. Друг централен прочит също съвсем естествено би бил психоаналитичният. Основният герой на романа – тийнейджърът Кафка Тамура убива баща си и силно желае майка си, и за да се превърне в мъж трябва да изживее докрай (символно или не) „мита за Едип“, прощавайки накрая на себе си и всички останали участници в него. Несъмнено от подобна гледна точка „Кафка на плажа“ е и наратив за порастването като катарзис в света на вътрешните демони, детерминиращи човешката съдба в един античен, почти неумолимо безалтернативен ключ, хоризонт и смисъл.

Киното и психоанализата вървят тясно преплетени до самия край на книгата ръка за ръка. Наставникът (отново в постмодерно „псевдоантичен план“) на момчето Кафка Тамура е транссексуален мъж, който се нарича Ошима като режисьорът на култовия трансгресивно еротичен филм от втората половина на 70-те „Империя на чувствата“ Нагиса Ошима, а брат му е кръстен на главната героиня от него – Сада. В началото на романа пък действието се разгръща благодарение на японски „римейк“ на знаменития мистериозен случай с колабирали по тайнствена причина ученици по време на излет от прочутата кинотворба на австралиеца Питър Уиър „Пикник в Hanging Rock“. От друга страна мистичната гора, в която героите се озовават, за да разберат най-важните неща за съдбата и живота си извън времето и пространството „подозрително прилича“ както на „зоните“ от филмите на Тарковски („Сталкер“, „Соларис“), така и на бездънните „халюцинаторно-езотерични“ черни дупки, в които п(р)опадат „лошите момчета“ и „ексцесивните момичета“ на Дейвид Линч.

Освен всичко останало (обилно гарнирано от меломана Мураками и с музика – от класическа, през 60-те до Рейдиохед), „Кафка на плажа“ е директно определен от автора си неколкократно като лабиринт, чиято тайна е, че външната му привидна „без-изходност“ и „непроходима сложност“, огледално отговаря на вътрешната траектория на душевните движения и избори на личността. Съвсем не е случаен фактът, че японският му издател създава специален уебсайт, където писателят отговаря на 1200 от общо около 8000 въпроса на читатели, отнасящи се до смисъла на случващото се в неговия роман. Мураками пише, че в древността са гадаели бъдещето по вътрешностите на животните и човека и така се е зародил лабиринтът – своеобразен символ на вечната загадка на света, от която има „невидим изход“. Така книгата му може да бъде прочетена и като метафора за лутането на съвременния човек в софистицирания космос на постмодерния свят, където хората ненаситно търсят корените си в мита и културните традиции, за да съумеят да го осмислят, овладеят, „картографират“ и подредят. Неслучайно „демоничните образи“ в „Кафка на плажа“ съвпадат с имената на едни от най-популярните имена на масовата култура – Джони Уокър и полковник Сандърс от веригата KFC. Поп-културните феномени са отличен материал за високата постмодерна игра на автора, но същевременно безмилостно символизират захвърлеността на съвременниците ни в отчуждената дори от самата себе си „безизходица“ на симулакрумното псевдо-битие.

В лабиринта на Мураками всеки читател може да си проправи свой собствен път, защото вероятно всеки би открил за себе си и свой уникален, личен изход. Именно в това се състои и най-голямата сила на книгата му – екзистенциално и същевременно крайно артистично разпъната/балансираща между мита и постмодерността. Лично аз харесах за врата водеща „вън“ от лабиринта на автора (и по своеобразен начин апофатично трансцендираща го) неговия специфичен (а на места и страстен, черен) хумор. Така например, в любимата ми сцена от „Кафка на плажа“ радикални активистки на японското феминистко движение яростно атакуват служител в частна библиотека, защото в организацията на дейността ѝ, съзират съзнателно или не прокарване на политика на „джендърно неравенство“. Библиотекарят любезно ги изслушва и ги кара да онемеят с отговора си, че всичко е наред, защото той всъщност е жена. С книгата си Мураками отправя и ярко хуманистично послание, внушавайки пряко или косвено, че най-голямото значение на живота може да се разкрие единствено в/чрез емпатията, съчувствието към Другия/другостта, прошката и саможертвата. В неговата (пост)модерна (и едновременно с това намигващо „хегелианска“) версия на „1001 нощ“ няма хепи-енд, но има нещо много по-силно – надеждата, че има смисъл да се продължава винаги напред и отвъд себе си и (сложността на) света.

Харуки Мураками е признат за един от най-големите съвременни писатели и книгите му се радват на широка популярност по целия свят. Роден е през 1949 г. в град Киото в семейството на будистки свещеник и дъщеря на търговец от Осака, които са преподавали японска литература. По-голямата част от детството и юношеството му минава в Кобе, където родителите му се преместват да живеят. Там той се превръща в поклонник на американската и европейската литература, оказали по-късно решаващо влияние върху собственото му творчество. Мураками завършва театрално изкуство в Токийския университет и докато следва, за да се издържа, работи в магазин за грамофонни плочи. След дипломирането си става собственик на джаз клуб в японската столица, дейност с която се занимава до началото на 80-те. По собственото му признание музиката играе огромна роля в неговия живот и само липсата на инструментални умения го възпрепятства като млад да не започне професионална изпълнителска кариера. Мураками започва да пише проза на 29-годишна възраст, като дебютният му роман „Чуй как пее вятърът“ излиза през 1979 г., за който получава литературната награда „Гундзо“. Заедно с „Флипер, 1973“ и „Преследване на дива овца“ (за който е награден с наградата „Нома“) те образуват т.нар. „Трилогия на Плъха“.  Първият си шумен успех в национален мащаб Мураками постига с публикуването на романа си „Норвежка гора“ (1987 г.), който се радва на многомилионни продажби и огромна популярност сред японската младеж. Година по-рано писателят напуска родната си страна и до 1995 г. пътува и живее на различни места в Европа, като в началото на 90-те заминава по-трайно за Америка, където работи в Принстънския университет. Сред по-мащабните произведения на Мураками издадени след „Норвежка гора“ се нареждат признатият от критиката за негово най-голямо постижение „Хроника на птицата с пружина“, „Метрото“, „Спутник, моя любов“, „Кафка на плажа“, „1Q84“ и др. За книгите си японският писател е удостоен с множество национални и международни литературни награди, като в списъка на най-престижните от тях фигурират „World Fantasy Award“, „Frank O’Connor International Short Story Award“, „Franz Kafka Prize“ и „Jerusalem Prize“. Произведенията на Харуки Мураками са нееднократно екранизирани от режисьори като Казуки Омори, Джун Ичикава, Ан Хън Тран, Лий Чанг-Донг, Карлос Куарон и др.

Васил Димитров

Вашият коментар

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!

Privacy Preference Center

Necessary

Advertising

Analytics

Other