Книга на месец април 2022 г.

Изборът на водещите на Читателския клуб на НБУ за месец април е „Емили Л.“ на Маргьорит Дюрас. Това означава и че до следващата среща на клуба на 27 април 2022 г. изданието ще се продава с 10% отстъпка в книжарниците на Нов български университет. Самата сбирка както винаги ще е от 16.30 ч. в Центъра за книгата.

Емили Л. – името на любовта

 „Те напуснали острова на следващата сутрин, без младият пазач да се види с онази, която впоследствие нарекъл с името, което устните му сами изрекли в една нощ на същото лято – Емили Л.“

 Маргьорит Дюрас – „Емили Л.“

„В текста на желанието няма образ?“ – този въпрос от филма на Маргьорит Дюрас „Le navire Night“ (1979) изречен от киноекрана на фона на окачена на стената червена дреха, като че ли в немалка степен изразява сърцевината на романа „Емили Л.“ В него персонажите нямат имена, нямат „лица и същност“. Те са изначално „празни“, трагично и дори обречено неуловими. Даже самата Емили Л., както неслучайно е кръстена книгата, не се казва така. Това не е „тя самата“, а „името на любовта“, което ѝ е дал влюбеният в нея по-млад мъж. Той я нарича така, защото по този начин я „съдържа“ в себе си.

Не само страстта на/към Другия обаче радикално (се опитва да) персонализира героите на френската писателка. За Дюрас писането има водеща функция по отношение на разгадаването/ конструирането на личността. То е ултимативно интимен акт, който най-много съвпада с любовта, защото се опитва да създаде разказ, да даде език, на това, от което думите и мълчанието са еднакво далече. Става въпрос за някаква изконна човешка дълбина, неподлежаща на рефлексия или описание. За Маргьорит Дюрас именно това „място“ е най-важното нещо у хората. Ако си позволя да перифразирам един християнски светец – „човекът е богоподобен и ако познае себе си, то ще познае и Бога, но това е невъзможно“. За Дюрас няма Бог, а по-скоро човешката същност е неизбродима дълбина, защото е безначално и безкрайно нищо. Но въпросното „нищо“ и желанието за език, който да го постигне, да го въплъти, е най-важното нещо в нашето съществуване. Топосът, в който писането и любовта „съвпадат“.

В самия край на романа Дюрас настоява, че трябва да се пише така, че да се остави всичко в състоянието на появата му. Подобна „литературна феноменология“ изисква „аскетично“ завръщане към първичния опит, към самите неща. Според писателката трябва да се „твори“ без поправки, „според себе си“ и момента на преживяване от това себе си,  да не се отнема нищо от баласта на случващото се. Точно това е мястото на „срещата“ между писането и любовта, както самата Дюрас преди финала на книгата си подчертава: „в себе си винаги трябва да запазваме едно място, нещо като интимно място…в което да сме сами и да обичаме… независимо какво, кого или как, и независимо колко време… да запазим в себе си мястото на очакването на една любов, на една любов към никого дори, но на това и само на това, на любовта“.

В живота/света на „Емили Л.“ гореспоменатото състояние/чувство трае миг, един поглед или една целувка, след което идва писането, което го превръща в най-истинската и значима за нас история, която сме самите ние. Романът, както повечето произведения на Дюрас, е дълбоко автобиографичен, в него отново знакова и характерна тема е Азия като захвърляне в жестоката „чуждост на света“– внушаваща страх, вещаеща агония и ужас, предричаща смърт. Последната за френската авторка е другото име на страстта, най-истинското нещо, което очакваме, което „наистина и докрай“ ще ни се случи. Защото, както тя пише в „Емили Л.“, ние сме като героите на Хенри Джеймс – можем да разберем собствената си история, едва когато тя приключи. И все пак, „и приживе“ любовта и писането могат да ни дадат „опита за смъртта“ и оттук – смисъла на живота. Неговото истинско име.

Маргьорит Дюрас (чието истинско име е Маргьорит Жермен Мари Донадио) е родена на 4 април 1914 г. в Сайгон – основен административен център на южен Виетнам и столица на Френски Индокитай до 1902 г. Нейните родители са учители, които се запознават като колеги в учебното заведение, в което работят, след заминаването си за Азия. Скоро след раждането ѝ баща ѝ се разболява и се връща във Франция, където умира, когато тя е едва четиригодишна. Майка ѝ остава в Индокитай, отглеждайки Маргьорит и двамата ѝ по-големи братя. След като завършва гимназия във Виетнам, 17-годишната Дюрас заминава за Франция. Там бъдещата писателка започва своето висше образование, специализирайки с виетнамски език. След година се завръща в Сайгон, където завършва лицей с философски профил. После младата жена се установява за постоянно във Франция,  продължавайки да учи – право, политическата икономия и математика. След окончателното завършване на висшето си образование Дюрас е назначена на работа във френското Министерство на колониите. През 1939 г. се омъжва за състудента си, писателя Робер Антелм. Заедно със съпруга си влиза във Френската комунистическа партия и участва активно в Съпротивата срещу немските окупатори (нейната група за подривна дейност включва и бъдещия президент Франсоа Митеран, с когото остават приятели за цял живот) независимо, че официално работи в отдела за цензура на колаборационисткото правителство на Виши. По време на войната Робер Антелм е арестуван и изпратен в Бухенвалд, където едва оцелява и след победата над нацистка Германия се завръща във Франция с разбито здраве. За него се грижи Дюрас, но скоро след възстановяването му двамата се развеждат. През 1947 г. тя се омъжва за любовника си – редактора, ляв политически активист и също участник в Съпротивата – Денис Маскуло, от когото има син – Жан. Двамата се развеждат през 1956 г.

Дебютните прозаични книги на Дюрас се появяват още по време на войната. Първият по-сериозен литературен успех идва с романа „Бараж срещу Пасифика“, който е издаден от „Галимар“ през 1950 г. Сред най-известните и знакови книги на писателката се нареждат заглавия като „Морякът от Гибралтар“ (1952), „Модерато кантабиле“ (1958), „Десет и половина вечерта“ (1960), „„Следобедът на господин Андесмас“ (1962), „Похищението на Лол В. Щайн“ (1964), „Вицеконсулът“ (1966) и много други. За най-голям успех на Дюрас се счита най-популярната ѝ книга – романът „Любовникът“ (1984), за който 70-годишната авторка получава наградата „Гонкур“. Освен проза, пише и редица пиеси, и киносценарии, като освен това е един от редките случаи на писател, който е и кинорежисьор. Подобно на прозата й киното на Маргьорит Дюрас е наситено с експериментален, иновативен дух. За най-успешен неин филм се счита „Песента на Индия“ (1973). Сред останалите ѝ по-известни киноленти са: „Натали Гранже“ (1972) с Жана Моро и Жерар Депардийо, „Камионът“  и „Бакстер, Вера Бакстер“ (1977) с Делфин Сейриг и Франсоа Перие, „Le navire Night“ (1979) с Доминик Санда, Бюл Ожие и Матийо Кариер и т.н. Последният ѝ режисьорски проект „Деца“ (1985) дори получава „Сребърна мечка“ на фестивала в Берлин.

Прозаичните произведения на Дюрас под една или друга форма залягат също така в основата на редица филми, превърнали се в класика или емблема на авторското кино. Христоматиен пример в това отношение е прочутата кинолента на Ален Рене „Хирошима, моя любов“ (1959). В нея писателката е автор на сценария и диалога, за което е номинирана за Оскар.  Маргьорит Дюрас е сценарист и на придобилия култов статус филм с Жана Моро „Госпожицата“ (1966) на британския режисьор Тони Ричардсън по Жан Жьоне. Сред най-известните други кинопродукции по нейни сценарии или произведения са: „Морякът от Гибралтар“ (1967, също на Тони Ричардсън, с Жана Моро, Орсън Уелс и Ванеса Редгрейв), „Бараж срещу Пасифика“ (1957, реж. Рене Клеман, с Антъни Пъркинс и Силвана Мангано), „Едно така дълго отсъствие“ (получил „Златна палма“ 1961 г. на фестивала в Кан, реж. Анри Колпи, с Алида Вали и Жорж Уилсън), „Модерато Кантабиле“ (1960, реж. Питър Брук, с Жана Моро и Жан-Пол Белмондо), „Любовникът“ (1992, реж. Жан-Жак Ано с Джейн Марч, Тони Леунг и гласа зад кадър на Жана Моро) и много други.

През последните десетилетия от живота си Маргьорит Дюрас е с напълно разклатено здраве, вследствие най-вече на злоупотребата с алкохол и транквиланти. От началото на 80-те писателката се опитва по-активно да се бори с алкохолизма си и при поредния си престой в болница изпада за около половин година в кома. От този период на живота ѝ е последната ѝ „голяма любов“ – младият хомосексуален актьор Ян Андреа, на когото тя посвещава и финалния си роман – „Ян Андреа Щайнер“ (1992). Той се грижи за Дюрас до смъртта ѝ на 3 март 1996 г.

В представянето на романа „Емили Л.“, публикуван за първи път в парижко издателство през 1987 г., специално участие ще вземе авторът на българския превод на книгата д-р Албена Стамболова – дългогодишен изследовател на творчеството на френската писателка, което води и до появата на бял свят на монографията ѝ „Боледуване в смъртта – психоаналитичен прочит на Маргьорит Дюрас“ (1994).

Васил Димитров

Вашият коментар

Читателски клуб на НБУ