Книга на месец април 2019 г.

Изборът на водещите на Читателския клуб на НБУ за месец април е „В кафенето на екзистенциалистите“ на Сара Бейкуел. Това означава и че до следващата среща на клуба на 24 април 2019 г. изданието ще се продава с 10% отстъпка в книжарниците на Нов български университет. Самата сбирка както винаги ще е от 16.30 ч. в Центъра за книгата.

Сара Бейкуел споделя, че когато за първи път прочела произведенията на Сартър и Хайдегер не смятала, че личността и биографията на философите имат кой знае каква важност. За нея животът им нямал особено значение, а единствено техните концептуални търсения и идеи. Тридесет години по-късно, когато се връща към философията на екзистенциализма, за да напише през нея историята на почти целия двадесети век (защото „В кафенето на екзистенциалистите“ е именно това) тя вече твърдо стои на позицията, че „идеите са интересни, ала хората зад тях – много, много повече“. Точно това „екзистенциално радикално“ по своему утвърждение стои в основата на нейната най-успешна и интересна книга, чието подзаглавие „свобода, битие и кайсиеви коктейли“ е в състояние донякъде да ни обезкуражи, че ни предстои някакво опростенческо епидермално пътешествие в света на философията и едни от най-магистралните ѝ представители през ХХ век, изпълнено с джаз, публицистични клишета и интимни клюки, характерни за олд скул лайфстайл списанията. Приятната ми изненада от книгата бе, че в нея „коктейлите“ твърде лесно и неусетно преминаваха от кайсиеви в Молотов и с малки изключения караха, например, добило у нас популярност творение като „Интелектуалците“ на Пол Джонсън да изглежда като четиво за традиционалистки настроени домакини. В действителност страниците посветени на „чистата философия“ в биографията на изминалото столетие, написана от Бейкуел, не са нито малко, нито недостатъчно „сериозни“. Тъкмо напротив, твърдя че с тяхна помощ голям брой родни студенти биха се подготвили съвсем нелошо за изпитите си по въпросната дисциплина и то по един далеч по-приятен начин, отколкото ако залягаха над учебници, в които идеите на феноменологията и екзистенциализма са преразказани по един несравнимо по-стерилен и „високо рефлексивен“ начин. От друга страна – какво по „адекватно“ представяне може да има екзистенциалната философия от случващото се през „биографичния наглед“ към основните ѝ протагонисти. Самата Бейкуел доста набляга на концептуалните основания на този крайно удобен за нея и писането ѝ подход, вдъхновен от произведенията на Сартър (настояващ ни повече, ни по-малко, че животът и философията му са едно и също) и компания. С две думи за какво друго би могло да се пише „по-биографично“ от екзистенциализма. И до голяма степен трудно бихме оспорили патоса на авторката, особено когато последната нагледно показва, например, връзката между идеите за „граничните ситуации“ при Ясперс и собствения му живот или увлечението на Хайдегер по национал-социализма, пречупено през призмата на неговата философия. Кафенето на Бейкуел е толкова витално, шумно и непредскауземо, така обилно пращящо по шевовете от хора, съдби и истории, че лично на мен по-скоро ми бе интересно, кои ги няма в него. За моя изненада първите, които погледът ми потърси по масите, но не забеляза, бяха Бердяев, Шестов, както и френските персоналисти от групата на Еманюел Муние, а на Достоевски и Паскал (за сметка на Ницше, Киркегор и Брентано) е отредено по-скоро място в ложата на почетните гости на купона. Това до голяма степен се дължи на факта, че основният фокус на книгата е изследване на живота през идеите (и на идеите през живота) на големите представители на „атеистичния екзистенциализъм“ от миналия век – Хайдегер, Сартър, Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и т.н.. от гледна точка на тясната му връзка с феноменологията на Хусерл. Разбира се на втория ред в кафенето са настанени и станалата католическа монахиня и намерила смъртта си в концлагер негова ученичка – Едит Щайн, умрялата от нещо като мистично обусловена „духовна анорексия“ християнска моралистка Симон Вейл, Габриел Марсел и Еманюел Левинас. В самия му център обаче е поставен трагичният и вълнуващ опит по думите на дьо Бовоар да бъде конструирана една ориентирана към бъдещето (макар и понякога вгледана в досократиците) модерна философия без Бог. Последната изхожда единствено от човека и описанието на неговия свят и опит, едновременно като творец на историята и като съвпадащ със самата нея, мислеща себе си през него като функция на свободата му да бъде насъщен за битието – захвърлен във времето, езика и съществуващото. Критиците на „смесения“, биографичен подход на Сара Бейкуел следва да си припомнят също, че всъщност тя по своеобразен и по своему пригоден за реалностите на нашето време начин следва самия Сартър, който особено в своя следвоенен период пише редица биографии, между които тази на „свети Жьоне“ и Флобер. Тя твърдо застава на страната на своите герои, въпреки че напълно си дава сметка, че същите далеч не са свръхпроницателни или (отегчително) мъдри. Така например, Сартър напълно сериозно смята, че хомосексуалността не е изначално детерминирана сексуална ориентация, а въпрос на съзнателно избран бунт срещу буржоазното общество, както и че гражданите на СССР не пътуват на Запад единствено поради липса на време, защото са твърде заети да строят социализма, докато десетилетия по-рано по време на нацизма Хайдегер се дистанцира публично от познатите си евреи и дори има случаи, в които донася на националсоциалистическата власт за настроенията на своите колеги срещу нея. Подобни „грешки на растежа и философстването“ въобще не смущават Сара Бейкуел и дори имплицитно подкрепят убеждението й, че тяхното време е най-вероятно много по-вълнуващо и „екзистенциално“ от нашето, защото те са живели, дори когато фатално са се заблуждавали, много по-пълноценно и истински, в търсене на Смисъла. Респективно са били несравнимо повече себе си от нас, които разполагаме с огромни масиви от „нефеноменологично“ явено ни (по)знание само на един клик разстояние в Интернет. Но все пак има надежда и за нашата епоха, доколкото, ако перифразирам защитата на Дерида на мълчащия след войната относно нацисткото си минало Хайдегер, „запазвайки мълчание, той ни е завещал повелята да мислим онова, за което самият той не помислил“. По гореспоменатото време авторът на „Битие и време“ вече живеел отшелнически, високо в планината, потънал в лирическия космос на Хьолдерлин, Тракъл и Целан, откривайки в поезията им много повече философия, отколкото в господстващата идеалистическа традиция на модерността и Новото време. Може би интуитивно Сара Бейкуел през биографичния поглед към мислителите екзистенциалисти ни кара да открием в тях много повече трагизъм и поезия, отколкото „суха, академична философия“ и по този начин да се опитаме да разберем както големите световни катаклизми/катастрофи на ХХ век, така и самите себе си, защото поетичното и животът са основни инструменти на философското познание в „дома на битието“ –„кафенето на екзистенциалистите“.

Сара Бейкуел е един от най-успешните и интересни съвременни британски и европейски автори на нехудожествена литература. Тя е родена през 1962 г. в английския крайбрежен град Борнмът, където родителите ѝ държат малък ваканционен хотел. Когато е на петгодишна възраст, семейството ѝ се премества да живее в Австралия, като баща ѝ започва да се занимава с продажба на книги, а майка ѝ става библиотекарка. Детството и юношеството на Бейкуел преминават в гр. Сидни, но висшето си образование завършва в английския Университет Есекс. Първоначално бъдещата писателка започва работа в различни книжарници и библиотеки, където се занимава със старопечатни издания. Сара Бейкуел пише още от детска възраст, но трайно се завръща към литературата по време на годините прекарани в прочутата Wellcome Library в Лондон. През 2001 г. излиза дебютната ѝ книга „Умният“, посветена на съдебно дело през 18 век, на което попада, изследвайки колекциите на въпросната библиотека. Първоначалният ѝ успех я мотивира да напусне работата си и да се отдаде изцяло на писането. През 2005 г. издава втората си книга „Английският датчанин“ – биография на датския революционер от 19 век Йорген Йоргенсон, който играе ключова роля в борбата за национална независимост на Исландия. През 2010 г. публикува „Как да живеем“ – биография на големия философ и есеист от 16 век Мишел дьо Монтен. Шест години по-късно се появява на бял свят последната ѝ засега книга – „В кафенето на екзистенциалистите: свобода, битие и кайсиеви коктейли“, която е преведена на много езици, получава редица литературни награди и се превръща в нейното най-успешно и популярно произведение. Вестник „Гардиън“ я определя за книга на годината, а „Ню Йорк Таймс“ я нарежда сред десетте най-добри авторски творби за 2016-та г. „В кафенето на екзистенциалистите“ е носител на Националната награда на критиката, както и на престижната Windham–Campbell Literature Prize (2018 г.) на Йейлския университет.

Васил Димитров

Вашият коментар

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!

Privacy Preference Center

Necessary

Advertising

Analytics

Other